Никола Вапцаров - Селска хроника

По радиото някой шумно спори. С кого? Не знам. А може би с народа. Говори си и нека си говори, нали затуй му плащат хората. „Държава има, има власт, която неспирно бди за ваште интереси. Хвърлете лозунга! Плаката на земята! Народът е доволен, сит и весел.“ Във кафенето някой се изсекна и дълго трна със здравите опинци, игледа се и каза уж полека: — Комай ни лъжат тия синковци. А и в писанието писано е божем: „Глас народен — глас божи.“ — Комай си прав — обади се от ъгъла един младеж със глас от глад изстинал, — нали така ви лъгаха и през петнайсета година? И ако нас ни карат да умираме, а ако нас ни тикат към куршумите, то сигурно и лудия разбира, че ние трябва да си кажем думата. Та казвам аз, понеже няма олио и хлябът е от мъката по-чер, един е лозунга: Терора долу! Съюз със СССР!